РЕЦЕНЗИИ

И в чистилището ли работят чиновници

или

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ЕДИН НЕВЕРОЯТЕН СЪН

"Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка", от ghostdog, режисьор Ида Даниел, театър "Сфумато"

Какво се случва с алиенацията, заявена от авторите на модернизма? Настъпва времето на постмодернизма - вторичен като позиция, представляващ повърхностно забавление чрез интелектуалното обглеждане на най-незначителните подробности от живота, невярващ в голямото изкуство. Според постмодернизма светът е безсмислен и ние можем само да си играем с този факт. Именно поради всичко това постмодернизмът не се разглежда от аспекта на литературното развитие и история на изкуството, а се определя като една изцяло социална формация. Неговите автори превръщат произведенията си в продукт и търсят, а и имат търговски успех, а реципиентите, които са им се доверили и потърсили спасение (както това се полага на голямото изкуство), са се оказали излъгани. В това време алиенацията като отчужденост и самота добива хиперразмери. Опустял и доскучал е не само животът на съвреманния човек, а даже сънищата му.

Спасение от това обаче се оказва, че има: спектакли като "Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка". Неговите създатели ни предлагат един уникален сън. Уникален, защото е във вид на смешен кошмар, от тези които човек, докато сънува, може да се смее, но когато се събуди, му става тъжно и се замисля. Ние - съвременните хора, като че ли сме забравили и да мислим и да се вълнуваме .

Създателите на спектакъла "Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка" са изобретатели на нови усещания. Авторът ghostdog (Светозар Георгиев) е измислил нов драматургичен стил - в който могат да се намерят и някои от похватите на сюрреализма- освобождаване на разума, пълна власт на подсъзнателното и както в сънищата - жестокост, комбиниране на познати и непознати елементи. При ghostdog обаче в сферата на познато то са: автор, живял през VIII век пр. н. е. - Омир, приказката на Андерсен - "Малката кибритопродавачка", рапърът Тупак Шакур, религиозни символи - демон и ангели.

В сферата на непознатато са отново те, тъй като зад техните имена се крият различни същности и различна цел - да разследват смъртта на мъртвата Дагмар.

Толкова много до днес е било написано, изпято, изтанцувано и въобще създадено, че как ние - живеещите XXI век, да не го сънуваме. Стилът на ghostdog е един нов тип сюрреализъм. Смешното идва от разказаното тъжно и страшно. (Разказвачите на тъжни истории са обикновено смешни). И истината, и страхът, до които ни довеждат пиесата, а и спектакълът: Че може би даже и в Чистилището, където душата се подготвя за Рая, работят чиновници (макар че и с божествен произход) с черни костюми, бели ризи и вратовръзки. Чиновници, които могат само да разследват, но не и да преживяват и да откликват по адекватен емоционален начин на най-потресаващите истории (като тази за смъртта на малката кибритопродавачка).

Режисьорът Ида Даниел е работила в параметрите на бедния театър, който дава най-големи възможности за събуждане на въображението. За своите пет актьори от представлението е избрала изключително малката зала на театър "Сфумато", като е включила и несъвършенствата й в спектакъла. И средата - прожекциите върху една от стените (направени от нея и Тодор Стоянов), и мизансцените, и пластическите партитури на персонажите са изработени с майсторство.

Всеки от артистите - Огнян Голев, Петър Мелтев, Димитър Марков, Юлиан Петров, Александър Митрев впечатлява. Това са всъщност звездите - актьорите, които играят перфектно ролите си, а не тези, които познаваме от телевизията. Бидейки все още недостатъчно известни, както и имената на автора и режисьора да успеят така да препълнят залата, че и място за правостоящи да няма.

Личности като създателите на постановката "Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка" с толкова голям и неочакван талант обикновено остават с чувството, че направеното от тях не е достатъчно разбрано от критиката и възприето, както те биха искали. Така и трябва да бъде. Тежко на спектаклите, които се разбират лесно. Ще си помислите: театърът не е като книгата да чака някога времето и следващите поколения да си кажат думата. Нали има спомени, а и спомените са вид сънища - хем напълно истински.

***




Правителството на Б.Борисов посегна на най- слабите: бедните,болните, възрастните.
В това число и децата.
На онези които са извън рамките на обществото.
Най- вероятно с идеята ,че слабите не могат или няма как да се защитят.
Това правителство с ниския си манталитет забравя ,че последните ще станат първи, че именно тези слаби ще се окажат по-силни от него.
Не само защото извън рамките на обществото стоят и най-низшите и най-визшите и разбира се последните сами избират мястото си там.А по- голяма сила от това няма.
В сферата на духовното нещата стоят по подобен начин.Директорът на Народния театър Павел Васев е въвел билети и за колегите си артисти ,журналисти, критици и студенти от НАТФИЗ.
Може би смята да забогатее от тях.
От студентите, които биват издържани от някой друг.
 И ли пък от журналистите и критиците,които ходят на театър, за да вадят хляба си.
Че аз не съм чула да има богати журналисти и критици.
Артисти...още по- малко.
Може би г-н Васев е решил, че капитализмът в България е станал достатъчно див за подобен акт, че морал вече не съществува и изобщо кой ще се сети за такова нещо а и да се сети него/г-н Васев/ какво го касае.
Морал съществува, г-н Васев и това понятие не зависи от капитализма или комунизма.То е въведено от монотеистичните религии.Религия, вяра...това е кещо което ние днес търсим и в театъра и в Народния театър.
И Ви касае, г-н Васев защото аз ще Ви държа сметка.Вижте как:
Кой сте Вие г-нПавел Васев???Актьор и режисьор???
Аз съм от 9- годишна в театъра и не съм виждала да играе или да режисира такъв актьор и режисьор.
За това пък съм виждала трагично-смешното срутване на много директори на театри.
Така че вместо да искате пари от колегите си намерете вратата на кабинета си.
И не забравяйте: за разлика от Вас те не са приятели на министъра на културата те са имена доказали се по някакъв начин.

 „Парижката Света Богородица“ в театър” София”

„Парижката Света Богородица” от  Виктор Юго,

 реж. Лилия Абаджиева, театър „София”, сезон 2012- 2013

От известно време театърът в България се радва на огромен зрителски интерес. Съответно започнаха да се появяват все повече спектакли  и на автори от българската и чужда класика и на съвсем млади и неизвестни още имена. Като режисьори се изявяват и артисти /на най-ниското театрално стъпало/ през доказаните имена в тази област до отново най- младите /голяма част от тях определящи сами направеното от тях като независим или свободен театър – най-любопитното, което може да се види на българска сцена именно заради свободата към която се стремят/.

            Единственото, което не достига в българския театър, обаче, в момента са добрите постановки. Така е защото много от правещите театър протълкуваха сцената като място за бизнес, за печелене на пари. Дали един спектакъл е финансово печеливш за много творци е най -важният критерий дали да бъде поставен или – не. За причините може дълго да се разсъждава, те разбира се са тъжни. Лично според мен най-главната е глуповатата крайнодясна политика на скоро отишлото си правителство, чиито министри не можеха да си вършат добре работата във всички сфери така и в тази на изкуството и културата. Само изреченото от бившия министър на културата Вежди Рашидов: “Няма некомерсиално изкуство“ при условие, че е точно обратното доказва мнението ми. Но пък нали именно това е да си творец - да не се съобразяваш с нищо и никой правейки изкуство и да понесеш и глад и непризнание поне в името на това да не изложиш името си и да не поставиш под съмнение качествата си.

На сцените на българското изкуство в момента не намират място изявите само на хората, които отказват да изчислят творческите си идеи в пари. Ако такива хора имаха право на работа днес в България сигурно щеше да има по-малко произведения на изкуството, но пък по-достойни за адмирации, по-смислени. Съответно и по- малко реципиенти. Също по- смислени като личности.

Но да се върнем на театралната ситуация. За мен като театровед най- интересна е онази група от режисьори, които започнаха работата си преди около 20-ина години /Лилия Абаджиева, Явор Гърдев, Мариус Куркински, Теди Москов и др./ като всеки от тях демонстрира собствен стил на работа, именно с което те станаха интересни и коментирани. В момента вече не така. Може би съществува и умора  и творческо изтощение, днес работата им е в параметрите от  посредствеността до пълната некадърност /пр.“Хамлет“ реж.Явор Гърдев, “Ричард 3-ти“, реж.Теди Москов/. Но не на последно място поставям и причината, за която стана дума по-горе - желанието им да направят по-касови спектакли.

„Парижката Света Богородица“ с реж. Лилия Абаджиева в театър „София“ има всички причини за касовост. И известен автор - В.Юго и звезда – секссимвол - Калин Врачански и странната новина, че точно той трябва да бъде загрозен, за да изиграе ролята на Квазимодо, предчувствието на евентуалния зрител за тъжната и страшна любовна история и сценографията, визуализираща готическата катедрала, която непрекъснато се върти и променя, за да демонстрира функциите си... Да, това са интересни неща за зрители с неголям умствен багаж, защото те се интересуват от това какво, а не как е направено на сцената, те  нямайки въображение, предпочитат да видят всичко в подробности, а колкото до Юго и произведението му - „Парижката Света Богородица“ то винаги ще бъде по-ценно като роман отколкото като драматизация.

Спектакълът на Лилия Абаджиева е изключително скучен и досаден с непрекъснатото въртене на декора /сценографията е на Васил Абаджиев/, почти непрестанната музика, като в ням филм, с акцента сложен върху сълзливата страна от историята на любовта между Есмералда, Квазимодо и Клод Фроло.

За да бъде мотивирано съществуването на една постановка на „Парижката Света Богородица“ трябва първо да става ясно каква е причината  този роман да бъде направен на театър, каква е театралната форма под която той би могъл да съществува /в текста има голяма доза поезия, която в момента, в който бъде прекроен за да бъде драматизаран, може да се наруши или изчезне/ и какво ново виждане за вече познатите персонажи от досегашните адаптации на романа за други изкуства ще ни предложи режисьорът.

В спектакъла на Лилия Абаджиева аз не видях нито едното , нито другото. Дори бих казала, че романът е осакатен с погрешното тълкуване, че Парижката Света Богородица е просто катедралата в Париж или мястото в или пред, която се развива голяма част от действието. В романа на Юго Парижката Света Богородица е съдбата на Квазимодо, дори неговото възвишено тяло, което както се оказва отива повече на възвишената му душа от неговото собствено. Юго пише за това : “Ръбестото му тяло съвпадаше с вдлъбнатините на сградата – извинете за сравнението – той изглеждаше не само неин обитател, но и нейно естествено съдържание. Бихме могли да кажем, че той беше взел нейната форма както охлювът взема формата на своята рогова къщичка..... Между него и старата катедрала се беше установила толкова дълбока инстинктивна симпатия, такова магнетично и физическо сродство, че той бе свързан с църквата както костенурката с черупката си“. И за камбаните: “Той ги обичаше, галеше ги, говореше им, разбираше ги“. Всичко това би могло да бъде постигнато единствено чрез актьорска игра и по-точно чрез идея за актьорска игра , която съдържа съзнанието за сложността на ролята. Красивият актьор Калин Врачански не знае какво е да си грозен. Това е една много сложна психология. А от него се иска нещо повече да играе някой, който не само  е грозен, а и знае,че е грозен. А и е способен да се самопогребе в гробницата Монфокон заедно с любовта си. Демонстрацията на акробатични възможности не е достатъчна за изграждането на този образ. Калин Врачански е талантлив актьор. Проблемът тук е режисьорски.

Клод Фроло /Пламен Манасиев/ е един злодей в спектакъла, който прави опит за убийство, после обвинява, напълно невинната Есмералда за това, протълкува убежещето дадено й от Квазимодо /църквата/ като специално  сервирана за него, от самосебе си полегнала красавица и разбира се той се оказва и главен виновник за смъртта й по- късно. Според автора, обаче не е така. Първо Есмералда сама е виновна за смъртта си. Майка й, /историята за нея и Плъховата дупка изобщо липсват незнайно защо в постановката/ която тя открива в края успява да излъже палачите й и да я скрие от тях при себе си, а Есмералда се издава извиквайки на нейния любим Феб. Да не забравяме, че книгата започва с обясненито на автора, че е решил да я напише заради думата съдба, която открива върху една от стените на катедралата. Съдбата решава, както за всичко останало така и времето и причината за смъртта на всеки човек. Освен това Клод Фроло осиновява Квазимодо, защото „...си даде обет да отгледа това дете от любов към брат си, та каквито и прегрешения да има в бъдеще малкият Жеан те да бъдат предварително изкупени от тази милосърдна постъпка, извършена заради него.“ Така, че в образа на Клод Фроло създаден от Юго има някаква пълнокръвност, която пък в спектакъла липсваше. Отново режисьорски проблем, а не актьорски .

Есмералда и Феб не са сложни за изграждане образи и актьорите Симона Халачева и Мартин Гяуров се справят добре като изключим баналните им, на места поведение и реакции /пр. яденето на ябълката от Есмералда в първата й брачна нощ с Пиер Гренгоар/.

Непростимо е орязването на тъжно - смешните истории около Пиер Гренгоар /поетът, останал без пари да плати дори наема на квартирата си  след провала на пиесата му/ и неговото представяне  като нелеп борец за свобода. Изключително важна и голяма е темата в романа за поетът-просяк. Доброволното, така лесно прескачане на човека на сериозното, голямото изкуство, което обаче не храни, в сферата на спасителната просия. Тема занимавала много автори от световната и конкретно френската литература. На актьора  Юлиян Малинов не е дадена възможността за добра изява /каквато предполага ролята на Пиер Гренгоар/ от Димитър Стоянович - направил драматизацията на романа.

Друга важна тема за просяците - шутове /Дворът на чудесата/, артистизмът предложен отново от много автори като начин на оцеляване.  Артистите Михаил Милчев /Клопен Труйфу/, Николай Върбанов /Жил Льокорню/ - артисти, които впечатляват във всички останали спектакли, а тук остават бледи и студентите от колежа „Любен Гройс“ /цигани, просяци и крадци от свитата на Клопен Труйфу/ изведнъж излизат от психологическия маниер на игра и представят нещо като кабаретен спектакъл в нощен бар, където глухите прочуват, слепите провиждат и т.н., Пиер Гренгоар подскача заедно с тях и едва ли не се оглежда дали и кога тези хора ще благоволят да го нападнат, за да продължи интригата на романа.

Артистизмът на просяците - шутове е трагичен, несъзнателен доказващ невероятните човешки възможности в борбата за оцеляване. Но с това  постановката на Лилия Абаджиева не се занимава. Тази постановка като цяло демонстрира едно ниско ниво на мислене.

Не живея в епохата на Просвещенито или Романтизма, за да се чудя дали разумът е над чувствата или обратното. Имам нужда от автор като Виктор Юго , защото той поставя големи въпроси и предлага големи отговори касаещи живота и на днешните хора и на всички, които ще се родят занапред. Гледат ми се постановки на „Парижката Света Богородица“, но не и тази на Лилия Абаджиева в театър София.

„Ричард III“ с реж. Теди Москов- един от най- слабите спектакли на Народния театър

"Ричард III" от У.Шекспир, реж. Теди Москов, Народен театър, сезон 2012- 2013

Ренесансът  като културно - историческа епоха е времето на упадък на мощта на църквата  и издигането на човешкото начало като водещо в живота. Най- високия разцвет на Ренесансовата култура в Англия се отъждествява с творчеството на Шекспир. Първите пиеси на гениалния  драматург са комедии и исторически драми, след които следват и трагедиите.

 „Ричард 3 ти“ е една от първите исторически драми на Шекспир, определяна от изследователите на автора и като политическа драма  и като драма за отмъщението  и като драма, визираща жаждата за власт... За мен, обаче, това е драма на празната човешка същност. Празнота, обусловена от физическата уродливост , довела и до психическа .   Ограбващите различност и самота, които сигурно характеризират психиката на всички или поне на повечето престъпници, дават безкрайни права, което всъщност е липса на морал. Защото моралът е система от норми.На какви норми може да бъде верен и да спазва  един човек, който още с раждането си е поставен извън нормите, извън общопприетото... Там е мястото на самотата, празнотата, омразата. Те могат да бъдат запълнени с убийства, от които се трогват и  плачат и самите наемни убийци / които Ричард изпраща да убият брат му - Кларънс и двете деца на крал Едуард IV /.

Историческите факти в пиесата на Шекспир окло крал Ричард 3 ти не са достоверни. Има данни, че той (Ричард) е бил гърбав, но не е бил чак толкова уродлив, нито пък е извършил толкова убийства,  каквито му преписва авторът (дори убийството на двете деца, според историята са били дело на Ричмонд). За това аз считам, че Шекспир не е целял просто да опише историята около превземането на престола от Ричард Глостър превръщайки се в крал Ричард 3 ти , нито пък  войната на родовете Йорк и Ланкастър известна като войната на Бялата и Червената роза. Шекспир е имал за цел именно да покаже онези черти на човешката психика, деформирана от физическата уродливост, които могат да превърнат този човек в странно, бих казала , божество, което се плаши само от себе си, което може да отмъщава само на себе си: „ От кого се плаша? Няма никой! / От себе си! Та аз съм аз! А Ричард / обича Ричарда, нали така? Дали убийци няма тук наблизо? / Да, има - аз самият съм убиец! / Да бягам! От какво? От свойта мъст? / Мъст над кого? Над себе си? /... - Това са думи на крал Ричард III   преди битката с Ричмонд. Това не е плод на събудилата му се съвест. Този персонаж няма, не притежава съвест.

Шекспир и творчеството му имат много изследователи. Но не само те , всеки човек във всеки един момент може да открие нещо досега неоткрито и некоментирано в произведенията му.  

Шекспир е един от най- поставяните автори на българска (и конкретно на софийска) сцена. В параметрите на различни типове театър.Има  твърдение, че никой режисьор не може да се провали с негов текст. И действително неговите произведения понасят най- различни режисьорски хрумвания и дори прекрояване на текста. Въпреки това аз/ а и много зрители/ съм свидетел на три спектакъла, на трима режисьори, които направиха слаби спектакли по пиеси на Шекспир: „Ромео и Жулиета“,1996г. с реж. Бина Харалампиева в МГТ „Зад канала“, Макбет“ 2003 г. с реж.  Пламен Марков в Нар.Театър и най-новия провал по пиеса на Шекспир - „Ричард 3 ти“с  реж. Теди Москов в Народния театър, чиято премиера излезе наскоро. Бих нарекла последния спектакъл триумф на безсмислиците и глупостите. Не съм привърженик на някой от типовете театър, нито пък смятам, че трябва да се очаква нещо конкретно от един режисьор когато поставя даден текст и ако не го открием да го обвиняваме, напротив! Колкото един спектакъл е по- неочакван, по-непредполагаем като режисьорска интерпретация толкова е по- добре. Но може ли да изненадва елементарност и безсмислие?! „Ричард III “ на Теди Москов няма нищо общо нито с Шекспир, нито с пиесата му , но по- страшното е,че няма нищо общо с нищо. Нима облеклото на хокейни състезатели/ дело на Свила Величкова/  в бяло и червено с изписани имена и номера има нещо общо с войната на Бялата и Червената роза?! Или може би има някаккъв друг смисъл?! Не виждам такъв. Или плоските , директни послания на сценографията/ дело на Божидар Симеонов/  във вид на дървета с очи или череп, излязли като че ли от ученическа тетрадка съдържат някакво послание за някого?! Не намирам такова.Нима подчертано бутафорните убийства, включително и това на бебе в количка от времето на социализма и намазването  на кръвта му на филия означават нещо?! Нищо, абсолютно нищо.

Гледайки спектакъла на Теди Москов изпитвах единствено срам, че може да съществуват подобни глупости и съжаление към артистите,които са известни и доказани имена, а им се налага да играят в подобни постановки: Георги Мамалев, Теодор Елмазов, Параскева Джукелова, Радена Вълканова и всички останали участващи...по- добре да не играят изобщо,отколкото да се излагат .

Сега е може би моментът да кажем на децата, които искат да станат артисти колко трудна и нещастна е тази професия. Артистът е един зависим човек.

Всъщност за подобни спектакли не бива да се пишат рецензии, но аз го правя , заради три причини, чийто коментар вече не търпи отлагане.

Първо: „Ричард 3 ти“ не е единствения спектакъл на Теди Москов , който фрапира с безсмислието си. От „Пътува Одисей“ в ТБА 2008г. и „Красотата спи“ в МГТ „Зад канала“2009г.  аз редовно си излизам на средата на постановките на Теди Москов./ Аз съм била фен на Теди Москов 90-те години и съм гледала по няколко пъти и неговия „Мармалад“ и филма му „ Рапсодия в бяло“ и предаването „Улицата“/.В момента спектаклите на Теди Москов стават все по- слаби, но пък все повече  се играят във все повече театри. А мисля, че може би е време да спрат. За малко почивка.

Второ : Голямата сцена на Народния театър е мечта за много талантливи хора/и драматурзи и режисьори и артисти/, за които няма място и средства за изява.Защото не са нито синове и дъщери някому , нито приятели , нито участници в нечии мафии. Имайки талант те нямат хитростта, подлостта  на нечиите синове, дъщери,приятели и участници в мафии.

И трето: Смятам, че колкото е виновен Теди Москов за слабия спектакъл „ Ричард III“ толкова е виновен и директора на Народния театър- Павел Васев, за некадърното управление на театъра.Това е човек, чиято биография е белязана от думите зам.- министър, председател, директор...Но и Сатиричния театър / от чийто директорски пост Павел Васев се е преместил на сегашния си/ беше един от най- слабите театри по времето на неговото управление както и най- вероятно ще се случи и сега с Нар. Театър. В откритото си писмо до редакцията на в. „ Култура“ Павел Васев се изказва относно театралната критика като я нарича „ ...безплодна надменност, която може да унижава артисти и режисьори, но не може да ги унищожава.“ Театралната критика няма за цел нито да унижава някого, нито да го унищожава. Рецензията, дори отрицателна може да бъде само награда , във вид на оказано внимание и положен труд, още повече когато се касае за слаб спектакъл. Верно е днес критиците „не могат да се обърнат към Районния комитет на партията“, а  не е и нужно. Днес театралната критика има най- голямата мощ- тази на думите.

 Г- н Васев иска явно да превърне театралната зала в капан, където всеки зрител си дава предварително парите и от там нататък харесва му или не това, което е на сцената,  няма значение.Ще си мълчи.

 Да, критиците са част от публиката в театъра, но говорещата публика. Защото иначе г- н Васев готов ли е да връща парите на онези зрители, които са си платили за билети , но не са харесали постановката?!

 Или пък билетите да се купуват не преди, а в края на представлението и то само от онези, които са останали доволни?!     

„ Когато дъждът спря да вали“ се случи срещата

„Когато дъждът спря да вали“ от Андрю Бовел, реж. Зорница- София Попганчева, МГТ“ Зад канала“

Наградите „Икар“ и тази година, с малки изключения, бяха раздадени съвсем точно. Верни на правилото, утвърдено в последните години, че в България награди се дават на некадърните творци, слабите спектакли и изобщо несполучливите произведения на изкуството.Наградата стана ясен знак за това. Така е добре, нека да си знаем, че има ли награда, талантът е под съмнение.

Добрите постановки аз ги търся при неноминираните, незабелязаните, неизвестните. Една от тях е „Когато дъждът спря да вали“ с режисьор Зорница - София Попганчева в МГТ „Зад канала“. Навярно много зрители ще свържат името на режисьорката с множеството награди на филма й „Мила от Марс“, но театралната постановка е много по - добра и за това явно неотличена дори с номинация от Съюза на артистите.

„Когато дъждът спря да вали„ е представление, в което всички компоненти изграждащи театралния спектакъл са на ниво - интересни и внушителни.

 Семейните проблеми винаги са били любопитни от театрална гледна точка. Но пиесата на Андрю Бовел е многопластова. Дъждът като символ е използван от много автори, символ и на болка и лъжа, но тук по - скоро означава една съдбовна обреченост.

Непрекъснатото търсене на бащата от сина е авторското търсене на срещата. Онази среща търсена от драматурзите на класическата драма, благодарение, на която се е състояло нейното действие, конфликти,колизии... В модерните течения от началото на 20 век, тази среща все повече не се състои. Според пишещите, в тези параметри, хората се срещат, разминават се и нищо не успяват да си кажат. Тогава започва да се говори за криза в драмата.

Постмодернистите, чието време настъпва, според някои теоретици след края на модернизма,  не се нагърбват със справянето с тази криза, напротив - превръщат  изкуството от мисия в игра, от търсене на вяра и морал в подигравка и даже гавра с тях.

            Изкуството, обаче е вяра . За това има нужда от автори като Андрю Бовел, които със създаденото от тях да се противопоставят на постмодерните идеи - че нищо ново не би могло да бъде измислено. И разбира се от режисьори, като Зорница- София Попганчева, които да ги поставят.

Според Бовел бедствието, което може да се случи в човешкия живот е равно на природно бедствие и като него определя и променя живота на следващите поколения, с някаква странна повтаряемост.

 Текстът има  интересна композиция, която като че ли е по- валидна за киното - редуването на отделни сцени, неподредени в хронологичен ред. Бидейки нестандартна за театър тази композиция  с  по- голяма сила тук  подчертава идеята за непрекъснатата гонитба и разхвърляност на спомените и имислите на персонажите.

 Сценографията на Чавдар Гюзелев която се състои, основно от конструкции с щайги, направени с изключителен естетически вкус, ми внушава мисълта за малки клетки ,които вградени уж в стени на апартаменти са незабележими, но като пособия на магия излъчват, обуславят, предопределят неизбежност, затвор...

Музиката на Калин Николов е въздействаща и подпомага специалния темпоритъм на спектакъла.

Работата на режисьора ползва средствата на стилизацията и бедния театър: залага на прецизната изработка на мизансцените, пластическата и говорна партитура на артистите.Не присъства излишен  битов реквизит.

Благодарение на нея ставаме свидетели на високи актьорси постижения. Най- впечатляващи са Пенко Господинов /Хенри Лоу и Габриел Йорк/ и Иво Аръков /Габриел Лоу и Андрю Прайс/ не само защото са натоварени да изиграят по две роли в краткото време на един театрален спектакъл и да изградят по два напълно различни характера, а и защото техните персонажи са хора от различно време и различни поколения, с което актьорите се справят перфектно. Изключително талантливо е присъствието и на  Петър Калчев /Джо Райън/, Христина Караиванова /Габриела Йорк/, Ирини Жамбонас /по- възрастната Габриела Йорк/, Илка Зафирова /Елизабет Лоу/ и Василена Атанасова /младата Елизабет Лоу /.

Едно нещо само ме притеснява: обикновено артистите и режисьорите правещи театър се стремят неистово към киното, защото то е това, което остава във времето. При Зорница - София Попганчева  се е случило обратното - появява се в театъра, бидейки кинорежисьор с четири филма  – два игрални и два документални зад гърба си. В момента отново връщайки се към киното дали  работата й в изкуство като театъра, което „пише върху водата“, единственото, между всички останали изкуства, кето знае смисъла на умирането /дори на най- добрите  спектакли/,  няма да се окаже инцидентна и случайна.

Мен театърът ме е привличал именно с тази своя беззащитност, винаги. Но какво ли е за един кинорежисьор ?

Адът- това е...свят на танцуващи чиновници или  „Почти представление“ като поредния несполучлив експеримент на Я. Гърдев след „Хамлет“

„Почти представление“ от Итън Коен, реж.Явор Гърдев,сценография Чавдар Гюзелев, музика Калин Николов, Младежки театър „Николай Бинев“

      Танцуват. Защото им е добре. Защото са на мястото си. За съжаление няма да заминават за никъде. Не са нервни от чакането на автобуси по 10 години. Животът на всеки човек е в ръцете им и 822 г. и 8022г. и 28822г.- чиновниците.

      И въпреки тези инвенции и въпреки Итън Коен и   Оскарите му и въпреки добрите до незабравимост, в по-далечното или по-близкото минало постановки на Явор Гърдев, дори въпреки невероятната сценография на Чавдар Гюзелев /за мен той е най-добрия сценограф в българския театър в момента/, дори въпреки въздействащата музика на Калин Николов /Я. Гърдев казва, че започва работата си над даден спектакъл от музиката. Тази на Калин Николов има пълно право на спектакъл./... „Почти представление“  е само „ почти“, липсва смисълът представление или смисълът да има, да се състои представление.

      След края на онова, което видях на сцената на Младежкия театър си тръгнах сякаш нищо не съм гледала, сякаш просто съм си загубила времето.

     Наистина абсурдно звучи спектакълът да има толкова добри компоненти, между които не бива и да се пропусне талантливото, очарователно присъствие на актьорът Михаил Билалов... и все пак представлението липсваше. И не защото трите пиеси на Итън Коен са кратки, а защото липсваше най- важното- добрата режисьорска работа.

     Преди около 20- ина години идеята на постмодернистите, че вече няма автор, т. е., че всеки може да бъде автор /то е едно и също/ беше лансирана и в театъра така: театърът започва от режисьора, това е вариант де се избегне поробването на театъра от литературата, тъй като драмата е литературен род. Дори имаше режисьори,които твърдяха , че могат да направят театър без текст- само със светлини,звуци, пространство, артисти. Но това означава, че режисьорът трябва да бъде автор. Трябва да може да бъде автор.

      Много режисьори може би, заради това, се отдадоха на куп експерименти. Но експериментът както означава желание за новаторство, така означава и лутане. Експеримент буквално преведено е опит, а опитите могат да бъдат както сполучливи така и не толкова сполучливи.

     С всички тези размисли искам да си обясня защо Явор Гърдев прави ту много добри ту много слаби спектакли. Не ми се иска да се окаже безпричинно.

     Един от слабите експерименти на Я.Гърдев е феноменално награждаваният „Хамлет“в Народния театър. Това е постановката, в която най-категорична е заявката на режисьорът той да бъде автор, от него да започне театърът. В „Хамлет“не същесвуват нито мислите на Шекспир,нито кодовете му , нито посланията.И тъй като желанието на Явор Гърдев да впечатлява повече отколкото може да впечатли Шекспир е неистово , но и безсмислено и смешно аз се чудя дали въобще би трябвало и дали е възможно да се допуска вариантът по принцип интерпретаторската фигура на режисьорът да се опитва да заеме мястото на автора. Дори автор на театралния спектакъл.

      Колкото до фактът на голямото награждаване на „Хамлет“, то поставя под съмнение престижността на раздадените награди, достойнството на награждаващите, моралът, принципите, от които те се ръководят... Колкото е абсурдно за нормалното човешко съзнание, че една очевадно слаба постановка като „Хамлет“може да получи толкова много награди, толкова е и банален и познат акта на утвърждаване и хвалене на артисти и произведения на изкуството през времето на социализма, по единствената причина, че те обслужват някакви политически идеи. Сега, разбира се не става дума за политически идеи, но дали не се касае за вид партити като формации, обединения на хора, които сръчно се подкрепят едни други?!

     Днес вече никой не си спомня за онези „талантливи“другари от социализма. Некадърните произведения на изкуството са престъпления, които се наказват по този начин.

     Но да се върнем на „Почти представление“ в Младежкия театър. Итън Коен не е Шекспир, но е добър автор и режижсьор на филми. Филми със свой стил и почерк, в които сериозното и дори трагичното е погледнато и от смешната му страна, не за да го омаловажи, а за да го направи по този начин още по-сериозно и трагично. За съжаление,обаче неговите три едноактни пиеси „Чакане“, „Четири пейки“и „Дебат“може би, защото са дебют на автора за театрална сцена не са на нивото на работата му в киното.

     Присъствието на чиновници прави живота ни ад и ад е там където има чиновници - тема и позната и ползвана от много автори преди Итън Коен.  Съчетаването на десетте божи заповеди с  нецензурни думи може да се възприеме за ход, но нали ходовете трябва да бъдат свързани с някакви смислови търсения, все пак. Може би това е опит да се раздава морал на онези хора, за които нецензурните думи са  божи заповеди. Но може ли да се раздава морал с размахване на пръст,досадно повишаване на тон и обръщението „гъзове“!? Не възприемам.

     Прекалената стилизация ползвана от Я.Гърдев като че ли “убива„ стилът Итън Коен.

     Сценографията на Чавдар Гюзелев сигурно ще събуди благородната завист на много режисьори, които са се чудели  как по-оригинално да сменят декорите между действията.

     Изникващите маси и пейки необходими за обиграване от артистите са една прекрасна идея , но отново не са в стил Итън Коен.

     От артистите впечатляват особено Михаил Билалов /Нелсън в „Чакане“ и Бог, който съди в „Дебат“/ и Станка Калчева /приятелка в „Дебат“/. Георги Стайков е добър актьор и театърът има нужда от него, но се надявам за напред режисьорите да го избират, а не той да избира режисьорите си. Това, в същност, е актьорската работа.

     Желанието на Я.Гърдев е „Почти представление „да е комедия, дори сатира.

      От мен има една бегла усмивка за първата част - „Чакане“.

      Но с огромната скука, която ме обзе после какво да правя? 

„Кръсти го Божидар , но не го дари, а го продаде. “Кръстиха го “Сфумато“, но...

„Медея- майка ми“ - от Иван Добчев в съавторство със Стефан Иванов, реж. Иван Добчев и Маргарита Младенова, т-р „Сфумато“

Чехов, Шекспир, Достоевски, Толстой, Стриндберг, Евгени Василев... Не мога да разбера как театър „Сфумато”  се раздели с големите имена на авторите от тази редица и падна до името Стефан Иванов - момче със завидно поетичен външен вид и напълно лишено от талант.Момче , което по постмодерному се удивлява че е възможно човек да чете и да ходи в тоалетна (26 години - късна възраст за подобно удивление) протестира като всички бездарници срещу талантливите големи писатели; и някъде между тези дейности е подучул за съдбата на децата без родители израснали в домове за сираци- идеална тема за махленски клюки и тема в „Медея, майка ми“ -  спектакъл на Иван Добчев и Маргарита Младенова.

Лично за мен тези теми не са интересни, но за теми не мога да обвинявам никого, те не са част от художественото произведение. Притеснителното в „Медея, майка ми“е,че темите не са обект на авторси поглед, авторска разработка, труд.  За текст на спектакъла служат шест документални монолога на деца израснали в домове за сираци, извадени от жълти предавания .

И изобщо през последните години създателите на т-р “Сфумато“ по случайност ли налетяха на групата некадърни имитатори на американски постмодернисти и ги направиха автори и съавтори на спектаклите си?! Как хора с толкова мощни режисьорски таланти като Маргарита Младенова и Иван Добчев се предадоха или продадоха? Предадоха или продадоха вярата си. Онази вяра, която беше и моя и на всички зрители на т-р „Сфумато“. Каква би могла да бъде причината на тази сцена да се сантименталничи , да се ръсят сълзи за майчината любов. Но по-страшното е друго, че вече на обсъжданията на спектакъл не се говори за театър, за тип театър и стил, а за деца и майки.

Театърът не е призван да оправя човеците и човечеството, а да възстане срещу онази уродлива човешка черта - невъзможността да мислим по уникален начин. Да мислим, за да бъдем създатели. А за да мислим трябва да сме “студени“, както би искал А.П. Чехов и да не сантименталничим, тъй като според неговия племенник М. Чехов „сантиментът е грозната страна на изкуството“.

За медиите това е основна нужда. Така се печелят повече реципиенти, без които те не могат, за това са медии. Тяхна е и задачата „да извадят обществото от състоянието на свикналост“, както казва Маргарита Младенова и желае това да направи постановката „Медея- майка ми“. Но между медиите и театъра има разлика. Представянето на фактите , даването на информация се полага на медиите. Когато тези факти, вместо да се интерпретират, се повторят едно към едно от театралната сцена освен, че театърът спира да бъде театър, вече свикваме с тези факти.

Текстът на“ Медея, майка ми“ е направен по точна постмодерна рецепта: липса на художествена автентичност, липса на новост, интензивно ползване на клишета от всекидневието,литературата, политиката, диалог с класиката, съвременната литературност и актуална дискурсивност на медиите и рекламата (Пл. Дойнов - „Скритият дебат за постмодернизма в българската литература“). Но и още една рецепта тук е спазена –„автоматизма в подаването на награди“ (Вл.Трендафилов). Спектакълът е удостоен с наградата за най- добро представление “ Икар“.

Може би Иван Добчев наистина е повярвал, че Маестро Глад (човекът на изкуството) е мъртав. По повод едноименната си постановката сезон 2000-2001г. в МГТ“Зад канала“ той казва: “Много преди официалното обявяване от философите на смъртта на Бога, Кафка чрез съдбата на своя Маестро на глада предрече смъртта на изкуството като изключителен божи дар... И при Кафка както и при Сервантес има парадоксалния финал на примирието. Лудият идеолог озверява за реалното, умиращият Маестро на глада признава, че би плюскал като всички, ако беше открил храна, която да му е вкусна“.

            Обаче по-късно през 2002г. Ив. Добчев постави „Албена“ в Народния театър, където и Лудият идеолог и Маестрото на глада бяха живи. Представление, което не можеше да плати с продадените билети дори отоплението на залата, в която се играеше. Пламен Масларов(директор на театъра по това време)  беше казал по този повод : “Аз плащам за да се играе „Албена“ .

Кога точно Иван Добчев успя да озверее за реалното и “да намери храна, която да му е вкусна“ във вид на „автоматично подадени  награди“ от първата в България не само групирана, но и наименувана некадърност - български постмодернизъм. Но тя е и особено агресивна. Пламен Дойнов пише: “Какво се случи в българската литература/поезия след 1989г.? – без особено колебание бих отговорил: случи се постмодернизмът.“ Пламен Дойнов, обаче е никой. Ако попитаме големите имена в българската съвременна критика и литература ще кажат друго. Интересен е парадоксът: тази наименувана, обединена некадърност (в която е и Стефан Иванов-авторът на“ Медея-майка ми“)- във вид на българскте поети и писатели е тръгнала да протестира срещу правителството на Пламен Орешарски- единственото смислено правителство след 1989 г. насам. То не просто се погрижи за децата и майките, за болните деца и бедните(които именно са принудени да оставят децата си по домове за сираци) а спаси живота им срещу, който вървеше крайнодясното правителство на “Герб“. Е, как тогава се сантименталничи и оригиналничи (особено с китът Голият, в палатката, на който би трябвало да бъде разпъната лошата майка) на сцената на театър “Сфумато“, за тези проблеми. Ясно е как: през последните години набиращите сила  и ход дясномислещи и техните правителства създадоха и некадърната  хайка самозовящи се българси поети и писатели постмодернисти.  Първоначално млади а после придобили и титли и години зад гърба си, а може би власт и пари.

Българските поети и писатели не протестират срещу правителството днес. Те живеят тежко, някои в крайна мизерия и непризнание, включително и младите. Но индивидуално, неуговорено,негрупирано. Защото така живеят истинските таланти. Може би е време новото правителство да се погрижи и за тях. Грижата е част от морала, а мор алът е част от изкуството. За да може най- накрая да се пишат смислени книги, да се правят добри спектакли.

Режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев са работили в “Медея- майка ми“ със своя впечатляващ стил по системите на Гротовси, Барба, Шехнер, Брук, но какъв спектакъл може да се получи когато текстът е нелеп. Що за глупост е да се представят съвременните лоши майки във вид на антични Медеи. По тази логика много съвременни истории могат да бъдат преразказании и описани като антични трагедии... Но защо не се прави, защо не се пишат трагедии днес? Защото начинът на мислене и чувствителността на съвременните хора са различни от тези на езичниците. А жанрът зависи от погледа, от интерпретацията на една история. Съвременния човек е “възрастен“ човек, има други понятия за добро, зло, възможно и невъзможно, съди по- разумно.

Такъв човек не рони сълзи за щяло и нещяло.